Недялко Йорданов в ПИК и "Ретро" преди големия спектакъл в "Сълза и смях" на 9 юни: Ще разкажа в стихове и песни своите 60 години в театъра
Последвайте ни в Google News Showcase
60 години в театъра отбелязва Недялко Йорданов с поетично-музикалния спектакъл „Сцената е моят дом“ на 9 юни в „Сълза и смях“ от 19 ч. Ще му акомпанира неговият верен творчески сподвижник – композиторът Хайгашод Агасян. Големият поет ще разкаже в стихове и песни живота си в театъра и ще представи новите си стихосбирки „Епопея на незабравимите“ и „Все още“, която току-що излезе от печат с логото на издателство „Милениум“.
WINBET – Ултра завишени коефициенти за топ спортни събития (18+)
Недялко Йорданов е един от най-поставяните и забранявани български драматурзи. Първата му пиеса „Ние не вярваме в щъркели“, играна за пръв път в Бургаския театър (1966 г.), има голям успех, но е забранена като идеологически неблагонадеждна от тогавашната власт. Същата съдба сполетява и някои от следващите му творби. Сред емблематичните му пиеси са „Любов необяснима“, „Мата Хари“, „Една за всички, всички за една“... Дълги години Йорданов бе драматург на Бургаския театър „Адриана Будевска“ (от 1963 до 1983 г.), а след това и негов художествен ръководител до 1990-а. От 1990 до 1999 г. той бе драматург и режисьор на театър „Възраждане“ в София.
Песите му са играни в над 20 страни в Европа и Азия, а най-популярната е „Убийството на Гонзаго“.
- Г-н Йорданов, посрещнахте 24 май с премиерната стихосбирка „Все още“. Бихте ли разказали за нея?
- Новата ми книга „Все още“ е от тази поредица мои книги със стихотворения от последните 6 години, които съм публикувал във фейсбук. Стана така, че всичко, което се е случвало с мен и което ме вълнува, съм го изразявал в стихове. Те са абсолютно истински. Няма поетични измишльотини. Те са даже сурово истински. Моите почитатели често ме упрекват, че пиша за смъртта, за моето предчувствие, че нямам вече време да живея... Все пак на възрастта, на която съм – 82 години, не мога да не мисля кога ще бъде краят. Но в заглавието на последната ми книга „Все още“ има оптимизъм. Там има и едно такова стихотворение „Все още“, което е едно заявление, че още мога. Последното стихотворение в книгата се казва „Осемдесет и две“, на колкото съм години. И даже завършва така:
Невероятно е... И аз се чудя...
Направил съм ги все пак... Как успях?
И всяка сутрин, като се събудя,
пак продължавам този дълъг грях.
И нека си живея... Стар и грешен...
Отива си ми бялата боя.
И само днешен.... Пък макар и смешен...
И спирам... Няма вече да броя...
Така че няма да си броя повече годините, и толкова. Това е смисълът на тази книга, в която изразявам своята убеденост, че не съм изкукуригал, че мога още да пиша, че се интересуват от това, което пиша.
- И читателите ви искат още и още и ви „заставят“ да пишете и на следващия ден.
- Това в началото много ми тежеше, защото не исках да ги разочаровам. Ако един ден прескоча, започват веднага да питат: Какво става? Особено като пуснаха в интернет, че съм умрял, беше много неприятно, защото се разпространи в много сайтове и аз се чувствах длъжен веднага да реагирам и да публикувам най-новото си стихотворение, в което се пошегувах с този слух. То се казваше „Весело бе на моето погребение“. Но така или иначе това ме задължава вече. Което е добре, защото е някакъв стимул. Интересно е, че много солидна част от моите почитатели са българи, които живеят в чужбина – в Австралия, в САЩ, да не говорим за Германия, Франция, Англия... Понеже това им е връзката с България и четат всичко.
- А как приемате това, че почитателите ви се обръщат към вас просто с „Недялко“?
- Слава Богу, това е от самото начало и не е подражание на днешното „Просто Киро“.
- Броите ли стихосбирките си, тази коя поред е?
- Преброих ги току-що. Ужасих се от бройката. 47.
- Предстои ви голям спектакъл „60 години в театъра“ на сцената на „Сълза и смях“ на 9 юни. Какво ще представите пред публиката?
- Ще се опитам да разкажа в стихове и песни дългия си живот в театъра. Това ще бъде един моноспектъкъл „Сцената е моят дом“.
- През тези 60 години в театъра сте били един от най-поставяните, но и един от най-забраняваните. С кой епизод е свързан най-тежкият ви момент като драматург, режисьор, директор на театър?
- Няма такъв момент. Всички преживявания – и лоши, и добри, са ми скъпи.
- Първите ви две пиеси – „Ние не вярваме в щъркели“ и „С надежда за утре“, са забранени. На третата – „Ние сме на 25“, Тодор Живков демонстративно напуска салона на Народния театър, а вас ви уволняват. Бихте ли разказали какво точно се случи?
- Пак повтарям – всяко зло за добро. Това ме направи популярен още на 26 години. „Ние не вярваме в щъркели“ стана временен хит и чак тогава се усетиха да я забранят. Забраниха я и в театъра на Завадски „Моссовет“ в Москва няколо дни преди премиерата. „С надежда за утре“ въобще не беше допусната до репетиции, макар че театърът на Товстонвогов в Ленинград искаше да я постави. И като капак на всичко Тодор Живков напусна възмутен ложата си в Народния театър след „Ние сме на 25“. Тогава ме уволниха, но по-късно решиха, че са прекалили, и пак ме върнаха в театъра.
- В онези години Езоповият език беше един от начините да се пробие цензурата. Как всъщност една пиеса можеше да „мине“ пред страховитите комисии в театъра, какъв беше процесът?
- Бях дълги години драматург на Бургаския театър в тежки битки с така наречената цензурна комисия към Министерството на културата. Благодарение на секретаря по идеологията на ОК на БКП в Бургас Петър Пейков и първия секретар Николай Жишев, които бяха широкомислещи хора, единствено в нашия театър бяха поставени абсолютно забранени от комисията пиеси на Радой Ралин, Иван Радоев, Стефан Цанев и Никола Русев, които не можеха да се играят другаде. Странното е, че и досега „Конферанс“ на Радой Ралин, „Вангела“ на Иван Радоев и „Носете си новите дрехи, момчета“ на Стефан Цанев не са поставени никъде другаде.
- Тогава въпреки желязната цензура се създаваха забележителни пиеси от големи имена. Защо през последните десетилетия демокрация не можем да се похвалим със значими драматургични творби на съвременни автори?
- Не искам да бъда несправедлив към сегашните автори, но струва ми се, че причините са обективни. По времето на тоталитаризма театърът беше единственото място, където хората, събрани заедно, можеха да изразят, макар и анинимно, своя протест към пороците на времето чрез реакции и аплодисменти. Българските драматурзи се чувстваха длъжни да отговорят на своята публика с остри и проблемни съвременни пиеси.
Сега театърът е изгубил тази своя функция. Хората не отиват на театър, за да видят нещо забранено или скандално. И без това телевизиите и пресата ни заливат със скандална информация.
- Вие сте неудобен и в първите бурни години на т. нар. демокрация, как се стигна до скандалното закриване на театър „Възраждане“ по времето на Иван Костов в края на 90-те?
- Вярно е, че в нашия малък театър „Възраждане“ в първите години на „демокрацията“ направихме няколко наистина непривични за времето си сатирични спектакъла, където дори директно визирахме ръководители на правителството, както и столичния кмет Янчулев. Това бяха спектаклите за Трендафил Акациев с участието на Тодор Колев, а след това с Павел Поппандов. Затова бяхме уволнени всичките и продължихме на самоиздръжка и на храбри спонсори чак до 1998 г. След което се саморазпуснахме.
- Пиесите ви са играни в над 20 страни в Европа и Азия. Коя пожъна най-голям успех и кой беше най-важният отзив за вас?
- Наистина това ме ласкае, но малко спектакли съм имал възможност да видя лично. Все пак успях да бъда на премиерата на „Убийството на Гонзаго“ във Валансиен и Брюксел. А имах щастието да се запозная с колектива на най-известния театър в Япония „Субару“, който гастролира в София отново с „Убийството на Гонзаго“.
- След дълго прекъсване преди няколко години се завърнахте на театралната сцена със спектаклите „Две жени, без да се брои мъжът“, който се играе с голям успех в цялата страна, и „Каквото такова“ на сцената на Народния театър. Какво ви накара отново да посегнете към изразните средства на драматургията?
- Ще си призная откровено – виновна е паниката ми от изтичащото време. Прекъснах да се занимавам с театър и се отдадох на поетично-музикални рецитали в България и чужбина и това ми беше достатъчно. Но след една неприятна болест, от която едва оцелях, реших, че трябва да се върна към старата си любов, докато съм още жив.
- Да очакваме ли следващата ви пиеса и от какво ще е вдъхновена тя?
- Започнал съм една пиеса от няколко години, но все я изоставям. Ще се опитам да я довърша, дано успея да навляза в позабравената ѝ вече атмосфера.
- Какъв стих би написал Трендафил Акациев за днешните размирни времена, в които се вихри омраза, жлъч, разделение?
- Трендафил Акациев не иска вече да пише на такава тема. А аз ще изпея в една песен на моноспектакъла в „Сълза и смях“ следното:
Настъпи време на омраза.
О, Господи, не съм готов!
И все по-трудно произнасям
онази думичка Любов...
Любов – измачкана банкнота
в кесията на паметта –
продажна колкото живота
и честна колкото смъртта.
Ето едно стихотворение на Недялко Йорданов от най-новия му поетичен том "Все още":
ТОЗИ СВЯТ
Уж е пролет... А е сняг и студ...
Този Свят наистина е луд.
Ей така сезоните омешва.
Кеф му прави все да се предрешва.
Искам слънце... На дървото – цвят...
Чуваш ли бе, одиозен Свят.
Стига!..За човеците нехаеш...
До кога със нас ще си играеш...
Ето... Тъкмо будя се от сън...
Ужас! Страшна зима е навън.
Трупаш, трупаш белите парцали...
Мръзнем... Зъзнем... Спираш ли! Едва ли...
Уж Човекът всичко покори...
И наднича в Космоса дори.
И за него няма невъзможно...
И живее дълго и безбожно.
И най-после мъдро проумя
как да пази милата Земя.
Как му вдъхна твърдата надежда
че със всичко сам се разпорежда...
И току внезапно, злобен Свят
скръцваш зъби... Пращаш на инат
страшни земетръси и вулкани,
наводнения и урагани.
И човекът... Пак кърви... Върви...
Толкова безпомощен... Уви.
И във мозъка му пак захлопа
страшната легенда за Потопа.
За това от много, много дни
спрял е всички атомни войни...
И прозрял е... Да... И не го крие...
Няма... Не... Да се самоубие.
За това във пролетния мрак
нека пада този зимен сняг.
Вируси... Вулкани... Бури... Нека!
Въпреки... Ще оживей човека!
22 март 2021 г.
23 ч. 30 м.
